Особености и противодействие на проруския популизъм в Европа

Анотация: Съвременният популизъм поражда сложни предизвикателства пред развитието на демократичните държави. От една страна това явление има демократичен произход по своята същност, но от друга – идеите на популистките движения често водят към анти-демократични резултати. През последните десетилетия влиянието на популистката реторика се усили допълнително и от възникването на социалните мрежи в интернет. Всички тези фактори го превръщат в удобен инструмент за геополитическите интереси на държави с враждебни намерения към Европейските общности. Поради това ще бъде полезно да се разгледат особеностите на проруския популизъм в ЕС и да се маркират някои механизми за неговото неутрализиране.

Предложената статия ще разгледа два важни въпроса: първо – ще се структурират някои основни концепции за природата на популизма; и второ – ще се онагледи активната връзка между популистките движения в Европа и Руската федерация. В тази връзка ще бъдат посочени и някои подходи за преодоляване на популистката реторика, протичаща на фона на пандемията от Ковид-19 и военните действия в Украйна.

Статията е публикувана в сборник от Докторантската конференция “Европейският съюз в „окото на бурята“– Обединена Европа или Европа на нациите“. Целият сборник е наличен за изтегляне в страницата на Център “Жан Моне”, поддържана от катедрата по Европеистика на СУ “Св. Климент Охридски”.

Ключови думи: популизъм, радикализация, представителна демокрация

1. Увод:

Популизмът е явление със сложна история, съпътстваща развитието на демократичните общества. В основата му е заложена идеята, че всеки народ има право да се самоуправлява без ограничения от противни на волята му процедури и правила; от политическите елити; от държавните или международни институции; от различни малцинства и пр. Според контекста, в който възникват популистките движения, те добавят към тази водеща концепция и други ценности и разбирания. По този начин популизмът може да се адаптира към най-разнообразни идеологии от политическия спектър¹ – той може да бъде радикално-ляв, неолиберален, националистически, аграрен и пр. Общото между популистките движения обаче е, че те претендират да защитават автентичната воля на народа срещу неговите предатели. В този смисъл – макар и с демократичен произход по своята същност, популисткият дискурс често се противопоставя на идеята за политически плурализъм в обществата.

Модерният популизъм поражда сериозни предизвикателства пред демократичните държави. От една страна влиянието на това поведение в политиката е нараснало драстично, поради напредъка на новите комуникационни технологии. Социалните медии например позволяват на популистките движения да организират много по-ефективно своите кампании, отколкото е било възможно в предходни исторически периоди. Наред с това обаче популистката реторика е антисистемна по своята природа. Тя възприема обществото като единен и неделим субект, който би могъл да разрешава всички политически проблеми по еднозначен и безкомпромисен път. Тази особеност представлява предпоставка за яростни конфликти с онези субекти, които популисткият дискурс нарочва за “други”. Тя превръща популизма и в добър инструмент за целите на държави с враждебни намерения към политическата конюнктура в полиархиите. Ще бъде полезно следователно да изясним, както двойнствената природа на популизма, така и някои актуални примери за външно влияние над демокрациите чрез неговото използване. И тъй като в рамките на Европейския съюз попадат повечето най-развити демокрации в света, ще разгледаме влиянието, което Руската федерация оказва над част от популистките движения в тях. В края на статията ще посочим и някои предпоставки за ограничаване на влиянието на популизма.

2. Двойнствената природа на популизма:

Исторически прояви на популизма могат да бъдат открити в повечето ранно-демократични общества – в полисите на Древна Елада, в рамките на Римската република² и т.н. В модерната политология обаче, Жан-Жак Русо се възприема като един от най-влиятелните и първи поддръжници на идеята за абсолютния народен суверенитет³. Неговите виждания са свързани с т.нар. “обща воля” на народите, която превръща всяко общество в хомогенно политическо тяло. Според този мислител на Просвещението, общата воля се формира от преобладаващите интереси на гражданите по всеки въпрос и представлява единственият легитимен източник на власт в държавите. Поради това и всеки, който ѝ се противопоставя, трябва да бъде принуден да спазва нейните повели. Възгледите на Русо за управлението са развити в трактата “За обществения договор” от 1762 г. и вдъхновяват редица политически революционери и популисти през следващите векове. Независимо от политическия уклон на тези хора обаче, централна за доктрините им ще остане идеята, че волята на народа се изправя срещу тази на неговите предатели, на безсърдечните елити, на корумпираните партии и т.н.

Популизмът често се определя като “антисистемна идеология и/или поведение”, защото поддръжниците на подобни движения са разочаровани от актуалния политически ред⁴. Така например, когато са в опозиция, те са склонни да обвиняват правителствата си за широк кръг от проблеми – например за загубата на работа; за цените на горивата; за възникването на тежки епидемии и пр. Това не означава, че политическата власт е винаги невинна или че носи цялата отговорност за посочваните проблеми. Целта на популистите обаче е да създават разломи между обикновения народ от една страна и онези субекти в политиката, които те определят като “други”. По този начин популистката реторика разделя обществото на две въображаеми и непримирими помежду си общности. Първата от тях представлява единният във всяко отношение народ, а втората – всички поддръжници на несправедливите условия, засягащи правата, благоденствието и прогреса на този народ⁵. И тъй като именно обикновените хора са най-много в рамките на всяко общество, техният интерес трябва да бъде налаган с аргумента, че народната воля трябва да се спазва.

Радикално-левият популизъм е класов по своята същност и представя като врагове на народа богатите предприемачи и работодатели, банковите институции, корумпираните политически елити и пр. Десният популизъм на свой ред най-често е ксенофобски, антиглобалистки и противостоящ на културните и религиозни малцинства⁶. Общото в реториката на тези движения е, че разглеждат политическите въпроси по опростен, опортюнистки и силно емоционален начин. В тази връзка популизмът би могъл да достигне до нивото на демагогията – стил на политическото поведение, при който се обещава всичко, което хората искат да чуят дори ако даваните обещания са неизпълними. За постигане на своите цели, популистките лидери често прибягват до конспиративни теории, фалшиви новини и радикални послания, чрез които увеличават броя на своите симпатизанти. Те настояват за кардинални реформи, които могат да породят нов политически ред в името на обикновените хора. И щом общата воля трябва да бъде спазвана на всяка цена, то правилата и процедурите, които ограничават решенията на нейните представители също могат да бъдат премахвани⁷.

На пръв поглед основната логика зад популизма изглежда съвместима с демокрациите. Все пак етимологичният смисъл на тези управленски системи предполага осъществяването на “власт” от и в името на “народа”. Идеята, че отделни членове на обществото обаче могат да бъдат изключени от него по конюнктурни съображения е дълбоко антидемократична. Причината за това е, че народът на всяка държава не е единен субект. Населението се разделя на расови, етнически, религиозни, класови, професионални или други количествени групи с крайно различни политически интереси. Поради това, ако преобладаващата част от обществото налага безогледно волята си над всички граждани, демокрацията би се изпразнила от съдържание, защото част от народа (и то често пъти значима част) ще изгуби правото да отстоява своите позиции⁸. В тази връзка, още през Просвещението автори като Алексис де Токвил и Дж. Стюарт Мил са изтъквали, че абсолютната власт на мнозинствата може да бъде тиранична. Нещо повече – историята доказва, че обществената воля далеч невинаги е защитавала морални или обективно правилни позиции. Неограничени мнозинства в различни държави са подкрепяли робството; избиването на цели етнически или класови колективи; лишаване на жените от право на глас и стопанска независимост; унищожаване на академичните свободи и т.н. Ето защо някои изследователи на популизма го определят и като болест на съвременните демокрации⁹.

Популизмът и полиархиите са свързани, доколкото в основата им заляга принципът за народния суверенитет и за правото на мнозинствата да управляват своите държави. В либералните демокрации обаче властта се балансира и от задължението за спазване на определени правила и процедури. По този начин от една страна се налага контрол и отчетност на управляващите избраници от всички граждани, а от друга се опазват и правата на онези, които заемат ролята на различни политически малцинства. Това е нужно, защото в тези системи опозицията е също толкова важна, колкото и управляващите правителства. Гражданите трябва да могат свободно да променят своите мнения, да лишават мнозинствата от доверието си и да подкрепят онези, които защитават най-добре техните интереси. В този смисъл, идейната основа на популизма е проблемна по своята същност, защото е носител на авторитарни черти. Тя се противопоставя на принципите за политически плурализъм, за върховенство на правото и за разделение на властите, които ограничават политическата власт и държат отговорни управляващите елити за вземаните от тях решения.

3. Модерният популизъм и социалните мрежи:

Съвременният популизъм се обуславя от два значими процеса. Първият от тях е свързан с развитието на социалните мрежи в интернет, които в огромна степен улесниха комуникацията в обществата. Вторият се отнася до възможностите на враждебни към полиархиите държави да използват популистките движения в полза на своите геополитически интереси. Тези фактори са взаимно свързани, доколкото потенциалът на популизма да влияе в демокрациите нарасна успоредно с употребата на социалните медии като средство за търсене, създаване и споделяне на информация. Нека да обясним:

Според данни на Евростат за 2021 г. около 57% от населението в Европейския съюз (или близо 255 млн. души) е използвало активно поне една социална платформа в интернет¹⁰. Потреблението на тези мрежи променя драстично начина, по който гражданите възприемат случващото се около тях. За разлика от традиционните медии например, където информацията се представя едностранно, то в социалните мрежи новините се оценяват и коментират активно по видим за всички начин от публиката. Постоянно заявяваното мнение на потребителя за получаваната от него информация започва да оказва все по-силно влияние върху новинарските издания, публичните личности, институциите и пр. В този смисъл, социалните уеб-страници оформиха една нова трибуна на публичната сфера¹¹, в която гражданите разполагат с изключително широк достъп до разискване на политическите въпроси.

Ниските разходи за отправяне на послания до широки маси от хора, позволяват и на популистките движения да организират изключително ефективно своите кампании. По този начин те предизвикват политическия ред в демокрациите пред всички граждани, които са регистрирани като потребители в уеб-платформите. И тъй като популистката реторика най-често използва емоционални похвати (т.е. събужда подкрепа чрез чувствата на гняв, страх, омраза, обич и т.н.), полето за провеждане на рационален политически дебат в интернет се подлага на постоянен натиск.

На трето място, социалните мрежи позволяват на гражданите да се информират в реално време за всички значими събития – понякога, минути след като те са възникнали в държавите им или по света. Но тъй като всеки потребител на тези платформи е едновременно и източник на информация, хората лесно избират онзи прочит на събитията, който отговаря изцяло на техните възгледи¹². По този начин в уеб-платформите възникват относително лесно т.нар. “социални балони” – затворени групи от хора, които споделят еднакви идеи помежду си и не се изправят пред информация, която би могла да ги оспори. Те гарантират на своите членове нужното социално одобрение, което да затвърждава убежденията им дори когато се споделят конспиративни теории, фалшиви новини, език на омразата и пр. Тази особеност позволява на опитните демагози в социалните мрежи да поддържат активна връзка със своите публики и да изключват от дебата онези от хора, които биха могли да предложат алтернативна информация по разглежданите въпроси¹³.

4. Прояви на проруския популизъм в Европа

Нарасналото влияние на популизма създава шансове за срив на приемствеността в публичното управление. Ако популистките движения станат незаобиколим фактор в политиката, традиционните и последователни подходи за решаване на общите проблеми могат да се прекъснат. Известни промени в управлението разбира се, настъпват при смяната на всяка власт от опозицията. Но както вече посочихме, популистите настояват за тотална промяна на политическия ред. Поради това, когато получават властта, те често усилват своя натиск над институциите, над медиите и над гражданското общество. Тази особеност се използва успешно и от външни за демокрациите субекти, целящи да дестабилизират политическата конюнктура в тях. Връзките между основни популистки партии в държави от Европейския съюз и управляващите в Русия, ни дават добър пример в това отношение.

Редица изследвания доказват, че след Руско-грузинската война от 2008 г., крайно-левите и крайно-десни партии в ЕС, започнаха все по-еднозначно да подкрепят Русия¹⁴. Тази подкрепа се усили след анексирането на Кримския полуостров през 2014 г. и достигна своеобразна кулминация, когато Руската федерация започна пълномащабна война срещу Украйна – в началото на 2022 г. Какви обаче са причините за привързаността на европейските популисти към Русия? Отговорът изисква да изясним накратко, защо и как съвпадат техните интереси:

След разпадането на Варшавския договор и на СССР през 1991 г., Русия изпадна в трудна геополитическа ситуация. От една страна във вече независимите от нея близки държави останаха големи руски общности, които се превърнаха в малцинствени етнически групи. Тази трансформация редуцира техните официални и неформални предимства от епохата на Съветския съюз и стана причина за редица последвали конфликти на етническа основа¹⁵. Макар и отслабена, Руската федерация зае централно място в тях, претендирайки за правото да се грижи за равноправния статут на своите сънародници зад граница – дори чрез военна намеса.

В условията на приключил идеологически конфликт със Запада, Русия се надяваше и че неговият отбранителен съюз – НАТО, постепенно ще се разпадне, отстъпвайки на ОССЕ водеща роля по въпроси за сигурността в Европейския континент¹⁶. Тези надежди обаче останаха напразни. През следващите десетилетия Алиансът се разшири, включвайки дори държави от Източна Европа, които преди 1989 г. са попадали в сферата на влияние на СССР. Целите на руската външна политика следователно също се промениха. Ако през 90-те години на ХХ век, Русия припознаваше колективния Запад по-скоро като партньор в международните отношения, то след 2000 г. той все по-често започна да се разглежда като противник, допринесъл за разкола с нейните “братски народи” и приятелски държави. Разликата става очевидна, когато се прегледа бюджетът за военни разходи в Русия¹⁷ – от 9 млрд. долара през 2000 г. той нараства до 88 млрд. долара през 2013 г. В тази връзка усилията на Русия днес са насочени към създаване на полицентрични международни отношения, при които тя би могла да бъде военен, стопански и политически лидер на регионално ниво¹⁸.

Идеята за “Европа на нациите” е особено полезна за Кремъл, защото би позволила на Руската федерация да оказва огромно влияние върху отделните европейски държави, вместо да преговаря с единен блок като Европейския съюз. От друга страна трябва да се изтъкне, че както левите, така и десните популистки движения в ЕС споделят някои общи врагове. Щом националният суверенитет стои в основата на техните политически доктрини, тогава и наднационалните институции, правила и елити, които го ограничават се превръщат в заплаха за обикновения народ на държавите. Популистките проекти се надяват да изградят свят от независими държави и общества, който да ограничава хегемонията на глобалните организации. Лявата версия на тези идеи (защитавана от партии като Сириза в Гърция, Подемос в Испания, Die Linke в Германия и др.) най-общо се насочва към т.нар. “алтерглобализъм” – доктрина която се противопоставя на взаимните зависимости в световната икономика. В дясното крило на политическия спектър (Националният фронт във Франция, Фидес и Йобик в Унгария, Атака и Възраждане в България и пр.) популистите се надяват да изградят “мрежа от приятелски крепости с независими традиции, идентичности и институции¹⁹”. Основани на взаимно уважение спрямо тях, държавите биха могли да си сътрудничат и да търгуват мирно помежду си.

Днешна Русия не разполага с финансовата и военна мощ, която е притежавал Съветският съюз в разгара на Студената война. Тя няма разположени войски зад своите граници в Източна Европа (с изключение на базата в ексклава Калининград) и не може да финансира съществуването на държави-сателити²⁰. С военните си действия от последните години, Русия затвори и пътя за сътрудничество с много от правителствата на държавите в ЕС. Поради това алтернативата, която ѝ остава е да разчита на техните непримирими вътрешнополитически опоненти. За своите цели, Руската федерация разполага с два значими лоста за влияние:

• От една страна в тази държава декларативно се защитават традиционните ценности, религията, управлението с твърда ръка, борбата срещу моралния упадък на Запада и пр. Тези послания на Кремъл са много близки до реториката на крайнодесните популистки движения.
• Наред с това Руската федерация е пряк наследник на Съветския съюз – политически център за комунистическите движения от целия свят през ХХ век. В тази връзка Кремъл все още печели подкрепа и сред крайнолевите партии в Европа, които не са променили своята геополитическа лоялност.

Работейки с популистки проекти от всяка крайност на политическия спектър, Москва се надява да осигури подкрепа за външната си политика. На свой ред, чрез сътрудничеството с Кремъл, антисистемните партии в ЕС успяват да изградят част от своята идентичност – срещу прекомерните регулации на Съюза; срещу неговата неспособност да се справи с миграционните потоци и доктрината на мултикултурализма; срещу глобалните финансови елити; срещу американския империализъм; срещу медиите, разследващи злоупотреби с власт и т.н. Тази странна симбиоза осигурява – поне на първо време – както нео-имперските амбиции на днешна Русия, така и целите на популистките партии за по-силно влияние в политиката на европейските полиархии.

Нека разгледаме някои примери за сътрудничеството между Кремъл и популистки движения в ЕС: Един от най-явните сред тях е свързан с наблюдението на референдума, проведен за присъединяване на Крим към Русия през 2014 г. Според руските власти – въпреки превземането на полуострова от паравоенни сили, честността на допитването е била гарантирана от над 100 независими международни наблюдатели. Редица изборни експерти и изследователи обаче оспорват това твърдение, защото в мисията на т.нар. “независими наблюдатели” попадат представители на крайно-десни и нео-сталинистки движения от Полша (Змяна), Унгария (Йобик), България (Атака), Белгия (Фламандски интерес), Австрия (Партия на свободата), Германия (Die Linke), Гърция (Комунистическа партия на Гърция) и др.²¹ Съвсем очаквано и в противоречие с международната общност, мисията обявява референдума за “честно и свободно проведен”. Междувременно легитимността на допитването е оспорена от Общото събрание на ООН (Резолюция 68/262 от месец март, 2014), от Европейската комисия и Европейския парламент, от Групата на седемте най-развити икономики (Г-7), от Венецианската комисия към Съвета на Европа и т.н.

Друг индикатор за връзките между Кремъл и популистките движения в ЕС представляват споразуменията за сътрудничество и/или финансова подкрепа от Русия с подобни партии. През 2016 и 2017 г. например крайно-десни групи от Австрия (Партия на свободата) и Италия (Северна лига) официализираха партньорството си с партията на Вл. Путин – Единна Русия²². Медийно разследване във Франция пък доказва, как през 2014 г. Националният фронт на Марин Льо Пен е получил заем от руска банка на стойност от около 9 милиона евро, за да финансира предизборната кампания на лидера си²³. През същата година – само месец след анексирането на Крим от Русия – лидерът на партия Атака (България), Волен Сидеров, получава орден “Звезда на отечеството” от руския парламент и обявява началото на партийна кампания за евроизборите от Москва²⁴. Тези и други подобни примери онагледяват желанието на Кремъл да въздейства върху политическия дебат в европейските държави дори чрез поддръжниците на антидемократични и антиглобалистки възгледи.

Последният казус, който ще разгледаме е свързан с представянето на Русия като модел за държавите, които популистите желаят да изградят. По този начин, въпреки че ЕС предполага сътрудничество между страни с демократични системи на управление и върховенство на правото, в рамките на тази общност могат да възникват и автократични режими. Пример за това ни дава управлението в Унгария на Виктор Орбан, чиято партия след 2010 г. спечели над две трети от депутатските места в парламента. “Супер-мнозинството” на Фидес ѝ позволи да наложи двойно повече законодателни промени, отколкото през първия управленски мандат на Орбан²⁵ – между 1998 и 2002 г. Нещо повече – за известно време унгарският премиер успя да овладее законодателния процес в страната без необходимостта да се съобразява с политическата опозиция. Не е учудващо следователно, че в своя реч от 2014 г., Виктор Орбан се обяви срещу ограниченията, налагани от либералните демокрации над политическата власт²⁶. В неговата реторика често се изтъква, че Унгария трябва да се трансформира в “нелиберална държава” по примера на Русия. И въпреки че унгарският премиер не желае страната му да напуска ЕС или НАТО, посланията му за разпадане на либералния ред в Европа и за необходимостта от засилено сътрудничество с Русия съвпадат напълно с външнополитическите интереси на Кремъл. Днес Виктор Орбан е един от най-влиятелните застъпници за отпадане на санкциите, които ЕС наложи над Русия след нахлуването ѝ в Украйна²⁷. През септември, 2022 г. той предложи да се проведе и национално допитване (с незадължителен характер) за отпадане на санкциите, които страната му поддържа като член на ЕС.

5. Противодействие на популизма:

До този момент разгледахме природата на популизма в полиархиите и влиянието, което враждебни държави могат да им оказват чрез подкрепата за това поведение. Трудно е да се прогнозира, дали сътрудничеството на Кремъл с европейските популисти ще доведе до разнобой в рамките на ЕС. То разкрива обаче, както способността на Русия да поляризира обществата в държавите на Общността, така и потенциала на демокрациите (или липсата на такъв) да неутрализират популистката реторика. В тази връзка възниква въпросът, дали съществуват общоприети практики, чрез които популисткият дискурс може да бъде ограничен?

Авторите, които са изследвали темата често формулират различни препоръки. Някои от тях например приемат, че когато традиционните партии формират коалиции с популистки движения, последните постепенно редуцират своята антисистемност и започват да функционират като зрели политически субекти²⁸. Според други – тази идея е дълбоко погрешна, защото популисткото поведение ескалира отново, когато нуждата от междупартийно сътрудничество приключи²⁹. Повечето изследователи обаче споделят и някои общи възгледи по въпроса. В най-общ план те се отнасят до:

• отговорността на политиците да осъществяват добро и законно управление в полза на гражданите, които ги избират;
• както и до ролята на гражданите да бъдат информирани и политически грамотни, за да изискват от техните представители да управляват отговорно.

Нека да обясним:

Между учените има известно съгласие, че отварянето на управленските системи до нивото на пряка демокрация по всеки политически въпрос като цяло е вредно за държавите. Общественото мнение, разбира се е истинската база на демократичната власт. За разлика от мнението на политиците и на академичните и експертни общности обаче, то се влияе в най-висока степен и от средствата за масова информация, от интензивни малцинства и/или от популярни личности, които си поставят за цел да го накланят в една или друга посока. Казано накратко – светът за обикновените хора е такъв, какъвто им се представя от медиите и от най-известните членове на техните (или чужди) общества – в т.ч. и от популистите.

Проблемът за познанието в полиархиите се разрешава чрез по-високите изисквания към ограничени от закона, компетентни и отговорни пред гражданите представители на техните интереси. Това обаче не означава, че ролята на обикновените хора е ограничена само до изборния процес – гражданското участие включва и обществени обсъждания, петиции и жалби, контакт с политическите представители, протести и т.н. И тъй като мнението на управляваните задава насоки на политическата власт, то гражданското общество би трябвало да участва в политиката по отговорен, подготвен и постоянно информиран начин. Особено полезни в такъв случай са онези методи за връзка на “управляваните” с “управляващите”, които позволяват на политическата власт най-правилно да адресира проблемите на хората. Интересен инструмент в това отношение представлява например т.нар. “делиберативно допитване до гражданите”, разработено от американския политолог Джеймс Фишкин. Тази практика събира големи групи от хора с разнообразен политически, културен и социален профил, които са представителни като извадка за населението в съответния град, регион, държава и пр. В рамките на конференции с продължителност от няколко дни:

• участниците се запознават с цялата необходима информация по актуални политически въпроси;
• обсъждат помежду си различните позиции, предимства и недостатъци на алтернатните решения за тези проблеми;
• и достигат до осъществяването на информиран избор за тях чрез гласуване с мнозинство.

По този начин се извлича т.нар. “подобрено обществено мнение”, което би произтекло, ако всички граждани получаваха пълна и обективна информация за политическите въпроси, както и възможност да обсъждат критично и пълноценно техните потенциални решения. Методът на Дж. Фишкин е прилаган в 30 различни държави и на практика доказва, че обикновените хора могат да постигат рационални, компетентни и компромисни решения помежду си, ако за този процес се предвидят адекватни условия³⁰. Нещо повече – вземаните по този начин решения на гражданите представляват легитимен източник на информация за социално приемливите политики, които управляващите могат да реализират.

Различните инструменти, които улесняват връзката на гражданите с политическата власт, безспорно са важни и необходими платформи. Ако обикновените хора обаче не разбират смисъла на демокрациите и своята собствена роля в политическия процес, то надали тези системи на управлението ще бъдат особено устойчиви³¹. Преодоляването на популизма в такъв случай е свързано и с ролята на гражданското образование за критично осмисляне на демокрациите. Образователните институции – и особено гимназиите, носят огромна отговорност в това отношение, защото задават (или пропускат да го направят) основите на политическата грамотност сред подрастващите. Важно е следователно да се осъзнава, че гражданското образование изисква не само формално обучение на децата за структурата и историята на политическите институции, но и постоянното им сблъскване с интересни казуси, публични дискусии, дебати, обсъждания, спорове и т.н. Ако този подход се възприеме като водещ, очевидно и съответните курсове в гимназиите ще трябва да се разширят. Ползите от него обаче ще се усещат в целите общества, защото сред най-младите кохорти от населението би се утвърдила активистка политическа култура, критично осмисляне на управленските процеси, разпознаване на фалшивите новини и пропагандата и т.н.

Последният акцент, на който ще обърнем внимание е свързан с нуждата от нормален политически дебат между традиционните и големи партийни групи в държавите. В статия от 2016 г., Милан Сволик доказва, че политическата поляризация поражда условия за постепенното разпадане на демокрациите³². Причините за това са свързани с факта, че острите разделителни линии между отделните партийни групи пораждат и граждански нагласи, според които е допустимо да се жертват някои демократични принципи и правила в името на партийната победа. По този начин социалната инерция постепенно разяжда плурализма в полиархиите, заменяйки го с прилагането на все по-брутални подходи срещу политическите опоненти и противници на отделните партийни групи.

Изследователите приемат, че обикновените граждани най-често радикализират или деескалират своите възгледи в зависимост от поведението на политическите елити. В този смисъл, укрепването на демокрациите изисква от основните техни актьори да приемат условията на либералните демокрации, да поддържат етична конкуренция помежду си и да постигат известни компромиси за управлението в моменти на криза³³. Това разбира се не означава, че големите политически групи трябва да оформят безпринципни “картели” и “коалиции”, за да ограничават влиянието на популистките движения. Но в крайна сметка границата между политическите субекти, които се съобразяват с правилата на демокрациите и тези, които се обявяват за тяхното премахване е важен маркер за допустимото сътрудничество между партиите. Можем да приемем например, че въпреки идеологическите различия, традиционните партии не би трябвало да оспорват принципите на политическия плурализъм; върховенството на правото; разделението и взаимния контрол между властите; нуждата от политическа отчетност; независимостта на медиите и на гражданското общество; меритокрацията при назначаването на държавни служители и т.н. Тези принципи на либералните демокрации не зависят от това, дали партийните групи изпълняват леви или десни програми. Те могат да се превърнат и в минимална обединяваща платформа, която да позволява на партиите да преговарят за политическите решения помежду си.

6. Заключение:

До този момент изяснихме предимно негативните значения и последици от популизма. Важно е да се каже обаче, че според някои автори, популисткото поведение може да поражда и полезни за обществата промени – по-високи нива на равенство, социална кохезия, политическа еманципация на масите и пр. Ако се наложат върху конкретни исторически примери, тези оценки са донякъде приемливи и верни. Така например в края на ХIХ век, задлъжнели американски фермери и работници създават т.нар. “Популистка партия”. Целите ѝ са обхващали създаването на работнически съюзи; налагането на прогресивно данъчно облагане; въвеждане на избирателни права за жените и т.н. Макар и радикални за своето време част от тези идеи са напълно възприети в съвременните демокрации.

Проблемът с разделянето на популизма на “добър” и “лош” е свързан с това, че неговата основна идея все пак си остава същата – реализиране на “тирания от страна на мнозинствата”. И както в определени периоди монархиите са били управлявани от просветени абсолютистки владетели, така и в полиархиите мнозинствата често разпознават необходимите политически решения. Когато над политическата власт обаче липсват, каквито и да е ограничения, тя няма как да гарантира, че управлението ще остане качествено и че вечно ще отговаря на гражданските интереси. Може би ще бъде полезно в такъв случай да говорим по-скоро за различните степени в проявите на популизма. Очевидно е, че съвременните политици често мобилизират своите симпатизанти с помощта на демагогия, поляризация и радикални послания срещу своите опоненти. Въпросът в крайна сметка е в това, дали и къде се преминава границата, при която популистката реторика започва да се застъпва за авторитарни политики?

Ползвана литература:

Сартори, Дж. (1987) Теория на демокрацията. София: Център за изследване на демокрацията, 1992.
Rosanvallon, P. (2006) Democracy Past and Future, Columbia University Press.

Бечев, Д. (2018) Русия се завръща на Балканите. Изд: Изток-Запад.

Van Herpen, M.H. (2021) The end of populism: Twenty proposals to defend liberal democracy. Manchester University Press.

Mudde, C. (2004) The Populist Zeitgeist, IN: Government and Opposition 39, pp 542–563

Riedel, R. (2017) Populism and its democratic, non-democratic, and anti-democratic potential, IN: Polish Sociological Review, No. 199, pp. 287-298.

Gerbaudo, P. (2018) Social media and populism: an elective affinity?, IN: Media, Culture & Society, 40, pp 745–753.

Brubaker, R. (1995) Aftermaths of Empire and the unmixing of peoples: Historical and comparative perspectives, Ethnic and Racial Studies, vol. 18, no. 2, pp. 189–218.

Svolik, M. (2016) When Polarization Trumps Civic Virtue: Partisan Conflict and the Subversion of Democracy by Incumbents, IN: Quarterly Journal of Political Science, Vol 15, No. 1.

Nopens, P. (2009) A New Security Architecture for Europe?: Russian Proposal and Western Reactions, IN: Security policy brief.

Kornai, J. (2015) Hungary’s U-turn, IN: Capitalism and Society, vol 10.

Polegkyi, Ol., Bushuyev, Dm. (2022) Russian foreign policy and the origins of the “Russian World”, IN: Forum Ukrainian Studies.

Бележки под линия

1 Mudde, C. (2004) The Populist Zeitgeist, IN: Government and Opposition 39, pp 542–563.